Заник

Краят на един тъжен ноемврийски ден. Слънцето се скрива за склона и с последните си лъчи за годината огрява почти плешивите корони на дърветата. Малкото златно-оранжевите листа по тях улавят светлината, играят си с нея, и я подмятат към своите по-многобройни събратя, събрали се в основата на всяко дърво. Те я подемат, препращат към жълтата вече трева и всяка частица от майката земя тихо мълви: “Къде ми е бялата постеля, защо се бави, студено ми е?”

Но снегът не идва и оставя целия този светлоотразителен пейзаж да се стели пред очите на хора и животни. Той е омаен, магичен, мил, но все пак тъжен. След малко и последната капцица светлина ще си отиде и на нейно място ще дойде мракът, мъчителски прогонван от ъгълчетата от малкото на брой улични лампи. Те ще осветят витрините и прозорците на съседните къщи, ще се отразят тук и там и ще загаснат във всепоглъщащия мрак наоколо.

Защо трябва да се зазорява утре? Защо да има утре? Днес е денят е достатъчен, не трябва да се явява нищо ново. Всяка заран е мъчително напомняне за един дълъг път, който може да свърши във всеки един момент. Защо не сега, сред гаснещите листа, светлина и всепроникващия мрак на вечерта в един есенен ден.

Нека да бъде само днес и то на смрачаване…