Защо

О, Всевишни в небесата
с прекрасния си ум,
защо създал си човека на земята,
и дарил си го със разум?

Защо на страсти низки
човекът трябва да е роб?
Защо на мисли мерзки
да робува чак до гроб?

Защо с деяния привидно красни
да облича страсти адски?
Защо му даде мисли, пълни
със страшни краски?

Защо не надари човека
с честност, прямота и правда,
а даде му игра велика,
да сече със думи кат със брадва?

Да бъде зъл и гаден
да е винаги със маска,
под която да стои потаен
и да не открива свойта краска.

О, мъча се да рипна,
от таз твоя орисия пуста
с криле надалече да отлитна
да не отворя таз човешка уста.

Не би, не ще, не мога!
Сявгаж падат ми крилете!,
О, човек съм аз за Бога!
Моля ви, простете!

Rating 3.00 out of 5
Share
This entry was posted in Стихове. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *