Мечти

Седеше и гледаше. Скалата продължаваше да приема слънчевите лъчи чрез всяка една своя фибра, да я разпределя по цялата си повърхност. Момчето усещаше топлината на вятъра, топлината на тревата, слънцето сгряваше лицето му, а морето – го охлаждаше. Зад него се простираше уморения от всекидневието град, с безмълвните сгради, подредени една до друга на улица „Крайморска“. Те също използваха момента за последна капка слънчева топлина. Топло жълто бягаше по прозорците, спускаше се по водостока и отново се изкачваше по стената за да достигне тъмночервените покриви, тук таме накацани от чайки, гларуси и прозорци. Червеното и жълтото се смесваха, танцуваха в последен вихър за деня и като че ли се противопоставяха на синьо-зеленото от морето. А по-средата, в ничията земя на тази въображаема война на цветовете стоеше то, с лице към студенината и гръб към топлината и като че ли молеше за мир…Или желаеше да премине в редиците на необятното насреща му, дълбокото и страшното. Там, кдето времето е без значение, а пространството го нямаше, където всичко беше безмълвно, но живо. Без думи, без лъжи, без лицемерие.
Гледаше и мислеше. Спусна по гребена на поредната вълна, гмурна се надълбоко, разтвори уста, и започна да диша чрез морето. Искаше да живее там, надълбоко, да е безкраен, безвременен, недосегаем… От какво? От всичко. Продължи навътре, срещна пасаж червено-жълти риби. Сигурно бяха шпиони на покрива и светлината. Те се уплашиха от неговот присъствие и рязко завиха в обратната посока. Раци, костенурки, змиорки… Продължи още по-надълбоко, рибите изчезнаха, а с тях и животът. Тук имаше само спокойствие. Безвремие. Красота.
-Стани от там, ще изстинеш. Идвай, вечерята е готова.
Залезът беше към своя край, още един ден беше отминал. Момчето стана, обърна гръб на синьо-зелената армия и с бавни стъпки се отправи към един от войниците на червено-жълтия военен лагер.
Утре, утре може би то ще успее да постигне, това което иска. До тогава ще живее с мечтите от днешния ден, докато дойде отново залезът.
Вчера, вчера беше красивата мечта, която трябваше да стане днес.
И всеки ден така.
До кога ли?

Rating 3.00 out of 5
Share
This entry was posted in Разкази. Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *